Архивите разказват: Кой е Начо Културата?
Този месец празнуваме 55 години от създаването на Общински институт „Старинен Пловдив“. Изложба за 55 години от основаването на ОИ „Старинен Пловдив“ бе открита на 1-ви април до Римския стадион. Той е създаден през 1969 г. като управление с пионерската мисия да реставрира, обзаведе и експонира възрожденските къщи в архитектурно-историческия резерват със същото име.
На 1 април 1969 г. за ръководител на Управление „Старинен Пловдив“ е назначен Атанас Кръстев. През 2022-ра „Старинен Пловдив“ отбеляза с редица инициативи 100 години от рождението на Атанас Кръстев, известен сред пловдивчани и като „Кмета на Стария град“.
Кой е Начо Културата?
Снимка: Галерия на открито Червено пони/Къща музей Атанас Кръстев
Атанас Кръстев е роден на 17.09.1922 година в Асеновград. През 1954 г. започва работа в отдел “Наука, изкуство и култура” към община Пловдив. Най-вероятно оттогава се появява и прякорът му „Културата“.
Той стои в основата на идеята за създаденото Управление “Старинен Пловдив”. В периода между 1969 и 1986 година, когато изпълнява в него длъжността на директор, са възстановени най-значимите паметници на културата от национално и местно значение в Стария Пловдив, въпреки че в началото това е изглеждало почти невъзможно.
Голяма част от къщите са били необитаеми, разрушени и без никакъв потенциал за пресъздадения днес отминал разкош, които символизират. Стъпка по стъпка Атанас Кръстев успява да възвърне възрожденския им блясък и показва скритото от руини и прах архитектурно богатство на света.
За много кратък период под негово ръководство са реставрирани цели 94 сгради. Създаден е музей на художника Златю Бояджиев и мемориална къща-музей на издателя Христо Г. Данов.
Кръстев организира първата изложба в Стария град, като през 1967 г. в дома си излага 33 акварела на своя приятел Георги Божилов-Слона, а по-късно превръща къщата в първата частна галерия в Пловдив. Кръщава я „Червеното пони“, едноименната творба на Стайнбек е вдъхновила Димитър Киров да изобрази едно алено конче на оградата, а то донася името на галерията.
Част от произведенията, които е притежавал, могат да бъдат видени на втория етаж на къщата. Намира се почти на върха на Небет тепе.
Сградата е с прекрасен двор, от прозорците на която се открива уникална гледка към града на тепетата и е образец на ранновъзрожденската несиметрична къща. Първият собственик на къщата е бил Боян Насев, а последният – Атанас Кръстев.
Пак по негова инициатива от 1970 година започва провеждането на ежегодните Национални есенни изложби в Стария град. Създадена е и колекция от произведения на изкуството към управление “Старинен Пловдив”. Възстановени са автентичните интериори на старите къщи “Недкович”, “Хиндлиян”, “Бирдас” и други.
По време на ръководството му се създават творческите домове на Съюза на българските писатели – къща “Ламартин”, на Съюза на българските художници – къща „Стамболян“, както и на представителните къщи на Министерството на културата – къща “Павлити” и на Министерството на външните работи – “Антовата къща”.
Разкриването на Античния театър през 1981 г. също се приема в голяма част и като негова заслуга. Кръстев го определя като една от най-големите забележителности „не само на Пловдив, не само на България и не само на Балканския полуостров“.
По този начин той превръща тази част на града ни в истински архитектурен музей на открито и поставя основите на това, което е Старинен Пловдив и досега за всички нас.
Начо Културата си отива от този свят на 25 ноември 2003 г. До последния си ден запазва този младежки плам, който се е въплътил завинаги в атмосферата на Стария град. Заедно с него си отива цяла епоха. Обявен е за почетен гражданин на Пловдив през 2002 г.
След смъртта на Начо Културата през 2003 г. площадът пред Балабановата къща получава неговото име. Там през 2008 г. бе поставен и паметник на човека, превърнал Стария град в архитектурен резерват, а къщата му е превърната е музей с уникална сбирка от портрети на известния пловдивски културен деец.
НАЧО ДИКТАТУРАТА („културата“подигравателно) обезлюди Трихълмието
Крайно време е да признаем, че с изселването на достойни стари фамилии кореняци за да бъдат “обобществени” имотите им Трихълмието от жив градски организъм с бебета, с бабета на бяло сладко в клюкарника, с дантели на простора, с калдаръм-кокони беше опростачено до …черупки с по някой скучаещ чиновник на заплата, до сергиджи-турист-претенц-комплексарски преструвки.
Сега Градът се затруднява да стопанисва резервата и се чуди как да се отърве от съсобствености и собствености и напира обратно сенчесто приватизиране, мутрификация, ГЕРГОВизация.
Огромния принос в национален мащаб на проф. арх. Пейо Бербенлиев, основал и структурирал и ръководил десетилетия наред масивните възстановителни дейности на ИПК / НИПК през 70-те и 80-те години и неговите специалисти бива нарочно (“политкоректно”?) игнорирано от добре известни агитки и властелини легендосъчинители…
Мая Вълканова даде подробно сведение за Начо от първа ръка:
От архивите на ПодТепето -а също и от ПловдивОнЛайн- намираме изчерпателна информация от очевидци на този Линк: https://podtepeto.com/aktualno/kusthite-v-starinen-plovdiv-propuskani-ot-turistite-video/ и можем да си сверим часовниците.
Масивни интереси се намесват и лобират около Стария Пловдив, внимавайте с митологията! С фантасмагориите! С „лигендити за Наше Село“! “Нямало да бъде такъво без Начо” ли – именно, щеше да бъде истински Стар ГРАД, така както са го ГРАДили кореняците!
================
Мая Вълканова в plovdiv-online.com, 2014
{[Коментар спасен след двукратно изтриване 2004 и 2014 в Раздел “Стария Пловдив”на
Plovdiv-OnLine.com/special/stariya-plovdiv/******** към статии от Баев от 1997]} :
Начо “културата” или ДИКТАТУРАТА?
С изнизването на годините види се, че не може да се отлага повече. Отиват си свидетелите. Няма да има кой да възразява, а трябва.
Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен („съпричастен“, както казваше поетът соцреалист).
Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на ня#КОЙ. Ние останалите си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии. Но не прекалявайте!
Искам думата.
През шейсетте години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически офицер ЗКПЧ, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. („Турна очила и връзка и култура взе да пръска“ смееше се Кераца с първия Начов покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември / хотел Молле, закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци, заместен от хотел България).
Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум на БКП събори Червенков и сложи другаря Живков. Излюпи се „Априлското Поколение“ пловдивски художници, насмели дотогавашните академични майстори да учителстват… В която групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски първоначално, впоследствие – като се загнезди в Недкович – разнообразена с най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров, икономист, хора специалисти да гонят задачите.
Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си Градоустройствен План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (засл. арх., проф. д-р впоследствие; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за АИРезерват; година 1967-8).
Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата („Лъчко! О!“) като им постила гнезденце за уикенда, гъделичка всекиго според ранга; и решава да „ОбОбществява“.
Тази дума прикрива грозната практика на Отчуждаване.
Открадване.
Изселване.
ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ.
Кореняците – вън!
Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се намести в „Къща-Музей“ ЧЕРВЕНОТО МУЛЕ? Ами че то там си живееше достойно старо семейство кротки кореняци, от които Народната Власт „обобществи“ та Начо изсели хазяите си. Другарският Жилфонд после продаде стаите първо, а после и сградата, а накрая и двора на “единствен обитател” Начо на нормирани държавни цени, не на свободни. В оная епоха хем уж „забрана“ можеше да се въведе за населението за покупкопродажби – хем за царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно място. Равни бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.
Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975 година, БНТ’1980 и др.) стана основна мисия на Начо =Диктатурата на Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
„Творческа база“ стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре скучаещ, който нехае за разместените керемиди, но пък декламира политкоректни клишета за Начо.
Калдаръм-кокони, дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бебета и бабета достолепни, на раздумка в клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят отдалеко като зърнат камбанария? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия?
Кореняците, като сте го изГРАДили тоя Град – хайде сега, къш!
„Заслужил Деятел“: помните ли вие читателите как и кои ставаха „заслужили“; пред кого заслужили, пред народа ли, или пред “Народната” ВЛАСТ?
Та ето сега какво представлява ТриХълмието, каква карикатура, Чалга и Скара-Бира, Сергии, Сувенири … сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия – Теодор вече разбира се) – Божидар поп Антов, „АНТОВАТА“ къща на върха над Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев – пред заключената, барикадираната тежка порта с неговото име в бронз: „За какво ни отнеха дядовата ми къща? Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!“ – и плю.
Парвенютата дето скимтят как се били допряли до „кмета“ Начо (‘Диктатурата/БКП) нека се свестят и да си избършат лигите. Медалът си има гръб.
След промените сякаш се разчу, че Начо бил … потърпевш, милият, видите ли, жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е, това даже не е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!
Право бил завършил, мярна се някъде, че Начо имал юридическо висше образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без “вишо” Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля градоустройствения план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не РабФак (ако си спомняте Работническите Факултети за …каскети) – не бе, нищичко: Начо не умееше две думи грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без образование, „талант самороден“. Освен ако на стари години пенсиониран се е съпикясал да си купи (като по Нушич) тапия „Doctor Honoris Causa“ от някоя “Alma Mater” дето нацъфтяха на всеки тротоар за в още една рамка на стената. Менте нечленоразделно.
А дали пък не владееше езици, като беше така приказлив и общителен в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който всички лесно четяха отлична, изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана непреодолим.
Попийваше. Яко. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като нямаше, “Априлското Поколение“ пловдивски художници бяха все спиртосани, и че Начо Културата им беше начело, по ергенски?
Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене – не мислете, че Начо Културата е купувал картини. Всички те са му „дарове“ за разни негови „услуги“ и за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти поръчкова контрактация … В Америка много лесно може да изгърми някой губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме имунитети нашенски. Игрички.
„De mortibus nihil nisi bene“ ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не казвам за покойника. Само истината, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му пръст на Начо, Бог да МУ прости…
Послепис:
Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
името ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА да е известно на някого?
На две кутии Слънце-първо, фанатично вкопчила се в “Южен Вход На Тунела” =работно заглавие на обекта докато никой не можеше да знае Що Е То= десетилетия наред от 60-те години? Стара мома, която така и пропусна да се омъжи и спретне еснафско гнезденце като хората и да си завъди Челяд? За да ни разкрие и поднесе на България Пловдивския АНТИЧЕН Театър?
Що нюх!
Що хъс!
Що интелигентност, мъдрост, упоритост да надхитрява администрации, собственици, Другари (безпартийна тя, за разлика от нейната сянка арх. Коларова, секретар БКП), кметове, фелдфебели = “улица” Цар Ивайло от Жълтото надолу до Света Марина беше застроена с етажни кооперации с южно изложение.
Нито булевардче, нито мраморна плоча, нито бронзова табела, нито тенекиена не носи името
=== ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА ===
Едно съществено допълнение:
Голямото перчене на Начо „културата“ беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със „автентични мебели от епохата“, за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на ЗДК Заслужилия Деятел на Халтурата, а на г-жа ЕЛЕНА УЗУНСКА – най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни Нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, еле пък и станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултати. Нека тук споменем -анонимно, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят.
Хора засенчвани от Главния ЦАР, който позираше всъщност върху техните плещи …
{(източник: коментирани архиви на Баев в Plovdiv-OnLine)}
https://podtepeto.com/aktualno/bavnata-smart-na-stariya-grad/comment-page-1/#comment-106158
Исторически ФАКТ е, че изселването на достойни древни фамилии КОРЕНЯЦИ от Трихълмието и обезлюдяването на жива, кибар градска структура до из-КУХ-яли черупки с по някоя кисела Калинка на синекурна заплата вътре
НЕ БЕШЕ ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА, НИТО ОБЩИНСКАТА, НИТО ПАРТИЙНАТА, а си беше чисто и просто
ПРОИЗВОЛ НА ОВЛАСТЕНОТО (БКП) СТАНИМАШКО ПАРВЕНЮ
НАЧО …ДИКТАТУРАТА (на Пролетариата =“културата“ презрително)
Доказателствата са поне ДВЕ =2= и те са неоспорими:
1.ПОШЕНСКИ КЛОН за АИРезервата на ъгъла срещу Коюмджиоглу поръчан, платен и изграден от Държавата по авангардния проект на талантливия арх/ Иван МАНДАДЖИЕВ, ICCROM’74 от НИПК (R.I.P.)
2.ДЕТСКА ГРАДИНА за населението на Тепето в три съседни двуетажни къщи =6 групи= с арехеологична експозиция в избите върху крепостната стена / ЛАПИДАРИУМ от арх. Петър ДИКИДЖИЕВ, ICCROM’75 от НИПК (награда ПЛОВДИВ за архителтура)
3.Държавен ПЛОФ-ЗЕЛРНЧУК бай Тома за бабичките
4.Държавна БАКАЛНИЦА в призема на Протохристови -Лилито беше мах;енски йлюкарник
Мутрификацията на Тепето, МЕХАНАзитането, ОБЕЗЛЮДЯВАНЕТО на Стария Град беше ПРОИЗВОЛ